Той и тя
Черни облаци се извисяваха страшно в небесата. Тежки капки дъжд започнаха да напояват зелената трева. Светкавици разцепваха тъмнината, а гръмотевици боботеха зловещо. В далечината се мяркаха малките светлини на минаващите коли.
Тя тичаше и тичаше, боса и раздрана из гората. Нови сълзи заеха мястото си на румените ѝ бузи. Той беше зад нея. Стихията, която тъй силно обичаше, и която беше тъй непредсказуема. Той тичаше като обезумял. Искаше да я докосне, да усети сладкия ѝ мирис и отново да я има.
Стари спомени заприиждаха на вълни в ума ѝ. Чак сега, след толкова години, Тя си бе дала сметка колко държи на него, въпреки трудностите, но не се поддаваше на изкушението, което любовта ѝ към него ѝ поднасяше. Тя знаеше, че колкото и да го обича, не иска да си причини болката, която вървеше ръка за ръка с него и всички препятствия, които я оставяха безсилна. Не можеше и не искаше онези две жени да я преследват, само защото Той не беше избрал една от тях. Онези двете, които щяха да убият първо нея и след това да се избият една с друга за него. Първата беше обсебена, втората, жената, с която Той бе прекарал малка част от времето си. Ох, как искаше те да изчезнат завинаги. Как живота щеше да бъде малко по-прост и изпълнен с по-малко пречки. Сега Тя бягаше от него заради тях. Заради тези две жени . Ако не бяха те, Той и Тя щяха да се дарят взаимно с любовта си. Двамата щяха да бъдат щастливи, поне така смяташе Тя. Но надали щеше да се получи. Той и Тя бяха толкова еднакви, но и толкова различни. Въпреки че бяха преминали по същия път, Той все още имаше мисли в главата си, които го примамваха към старите навици, към лошите привички. Мисли, които трябваше да изчезнат от съзнанието му. Ала надали притежаваше силата да го направи. Едва ли беше толкова могъщ, за да успее да ги пребори. Не го беше правил от доста време, а и дори да ги беше захвърлил за кратко в тъмнината, то това бе благодарение на нея. Тя бе силата, която го вадеше от празнотата на живота. Това момиче беше слабото му място. Но то също имаше предел на силите си и не можеше вечно да го изкарва от мрака. Тя също имаше нужда някой да я изкара от нейната мъгла.
Той беше като гръцки герой – красив, но и трагичен. С много трофеи и много врагове. Тя бе неговата муза. Красива, мила, грижовна. Като че ли беше излязла от някоя приказка. Двамата бяха като луната и звездите. Бяха правилните хора, но в грешното време.
– Почакай! – викаше Той след нея – Изчакай, върни се!
Но тя не го слушаше. Тичаше и тичаше колкото краката й държаха. Паднеше ли, ставаше и продължаваше. Не искаше да се върне при него, колкото и силно сърцето и душата ѝ да го желаеха.
„Никога повече.“ – обеща си Тя – „Никога повече.“
И продължи да бяга из сумрака докато онази черна сянка я преследваше.
***
Той продължаваше да я търси под дърво и камък. Искаше да ѝ се извини за начина, по който се беше държал с нея. Но като че ли Тя беше потънала вдън земя и не желаеше да бъде намерена. Какъв глупак беше за дето не осъзна на кого принадлежеше сърцето му. Отчаяно искаше да поправи стореното, да превърне грешките в блед спомен, ала това вече бе невъзможно. Раненото ѝ сърце плачеше и Той бе причината за това.
Вглъбен в мислите си, Той не осъзна, че се намира пред пещерата. Пещерата на влюбените, както казваха местните. Тук беше мястото където всеки намираше сродната си душа. Тя беше вътре. Хлиповете ѝ се чуваха из цялата каменна дупка. Тихи като нощта и болезнени като писъка на ранено животно. Той седеше пред скалистия тунел и слушаше, и слушаше. Чак сега осъзна тежестта на постъпките си. Парливи сълзи си проправиха път през тъмните му очи и се спуснаха по нежната му буза. Сега усети колко тежеше стрелата на Купидон и колко болеше докато пробива сърцето му. Но за да поправи това, което беше сторил, трябваше да се изправи пред срама и угризението. С плаха стъпка влезе в пещерата.
Студенината пронизваше кожата му като бодли от таралеж. Скоро откри любимата си. Тя седеше сгушена до мократа стена. Той не посмя да обели и дума. Седеше втренчен в ужасната гледка пред себе си. Гледка, която сам сътвори. Тя погледна към него, кървясалите ѝ очи пълни с омраза. Не каза нито дума, но и не беше нужно. Погледите им сякаш говореха свой език. Език, който само двамата влюбени разбираха.
-Какво искаш? – попита Тя, гласът ѝ пълен с ненавист
Той мълчеше.
-Попитах те, какво искаш! Ако ще седиш и ще мълчиш по-добре се махни от тук! – изхрипа Тя
-Дойдох да ти се извиня. – отвърна тихо той
-Сети се кога да дойдеш! – изсмя се Тя
-Съжалявам! Съжалявам, че те нараних. Никога не съм го искал! – заплака Той
-Кажи ми тогава какво бе твоето желание? – извика тя – Кажи ми! Всичко, което направих, беше за да ти помогна да разбереш какво е това живот, но не. Ти, реши, че трябва да хвърлиш усилията ми на вятъра. Сега се върна, стоиш на колене и ми се молиш да ти простя защо? Защо се върна?
-Защото… – запелтечи Той
-Защо?! – заплака Тя
-Защото те обичам! – извика Той
-Ако това е любов по-добре да ме одерат жива. Човек, който те обича няма да си играе със сърцето ти, няма да си играе с чувствата ти! Що за любов е твоята! Всичките тези години седях зад сянката ти и се радвах за теб, но никога не усещах тази радост, когато станеше дума за мен. Не усещах дали чувстваш нещичко към мен. Ако това, което казваш е истина, то тогава нямаше да се усъмня в нея.
-Не, аз не те лъжа, казвам истината. – каза Той
-Не ме залъгвай с думите си. И двамата знаем как ще свърши. – прошепна Тя
Той се приближи към нея. Сложи дланта си на мократа ѝ буза. Тя го гледаше в очите. Омраза, гняв, тъга, това бяха думите, които кехлибарените ѝ очи повтаряха. Сетне момичето бутна ръката му и се изправи. Беше подгизнало, ала в момента това беше най-малкия му проблем.
-Ако мислиш и мечтаеш за мен по-добре си спести силите. Онова глупаво момиче вече го няма. Умря както любовта ми към теб. – каза Тя през зъби – Хвани живота си в ръце, защото този път няма да съм човека, който ще те събира частица по частица.
Тя се обърна напред и не погледна назад. Вървеше и чуваше риданията му, чуваше обидите, чуваше всичко. Но тя знаеше, че да се забравят беше най-доброто решение за двамата. Тя щеше да бъде свободна, а той, той можеше да се върне към стария си живот. Живот, изпълнен с тъга и гняв, нещастие и отчаяние.
Момичето се запъти към лагера. Влезе в стаята си, събра си багажа и същата вечер напусна това прокълнато място. Когато Той научи не можа да повярва. Не мислеше, че Тя ще го изостави. Обсебването му към нея го поглъщаше с всеки изминал ден. Докара го до лудост. Всяко лято Той отиваше в лагера и я чакаше. Вечер я чакаше пред пещерата, на зазоряване, на плажа, седнал върху умрелия ствол на изгнилото дърво, загледан в морето. А Тя? Тя тичаше из града волна и щастлива. С годините Той стана по-мрачен и по-студен, гледаше избелелите снимки, на които Той и Тя бяха щастливи, снимки на които бяха заедно. Тя изгради семейство, а Той си представяше как двамата създават семейство. След години Тя умря с мисълта, че животът я е дарил с най-хубавото, което човек може да си пожелае, а Той умря с мисълта, че животът му е отнел най-хубавото нещо, което е имал. Умря с мисълта за нея.
Той и Тя, душите, които можеха да бъдат, но не бяха.