Живот в консерва
Консервите не се променят. Обичам консерви. Спомените ми са консерви. Хората са консерви. Аз съм консерва.
Не съм излизала от апартамента си, откакто видях, че да работиш от дома си е по-удобно и откакто разбрах, че да НЕ общуваш лице в лице с хора е още по-удобно. Обичам удобството. Мога да контролирам удобството.
Чувам звънене от входната врата. Не ставам да отворя. Не съм отваряла от много време, няма да отворя и сега.
Радиото звучи от една от отдалечените стаи.
Апартаментът ми е моя свят. Спалнята е моята къща. Гостната ми стана библиотека. Дневната е моят парк. Кухнята е моето кафене и ресторант. Единствено излизам на балкона си – той е моята планина. Въздухът е чист четири етажа над мръсното кръстовище. Въздухът е чист… Там, четири етажа над земята, аз се разхождам.
Като не излизам, спестявам пари. Поръчвам си от магазина отдолу. Веднъж куриера ме напсува, но той не разбира колко е удобно. Много ми е удобно!
Моят магазин е моят шкаф. В него има консерви. Много консерви. Купувам предимно консерви. Консервите не те лъжат. Това им е хубавото на консервите. А пък, ако те излъжат и нещо вътре не е както трябва, ги хвърляш, пишеш оплакване до който висш орган по консервните продукти ти е най-удобно и си решаваш проблема.
На вратата се звъни отново. Няма да отворя.
Откъде и на кой пък му е трябвало да измисля звънците. Такова досадно нещо. Дзън-дзвън-дзън-дзвън… Отвратителни са.
Звънците не можеш да ги контролираш. Те просто си звънят.
От друга страна виж, ако живеех в къща, а не в апартамент, щях да имам чукало на вратата. Тъй мога да закова чукалото и никой нямаше да го ползва.
Ала пак щяха да ми тропат на вратата. Хората не можеш да ги контролираш. И това е жалко. Много, много жалко.
Пак. Се. Чува. Звън.
Няма да стана от дивана, за да отворя. Не искам да ставам, за да отворя. Започвам да се тръшкам, както съм си седнала. Ставам от дивана. И се запътвам към вратата. Мразя, че не мога да контролирам дори себе си.
На вратата стои сестра ми. Сестрите и тях не можеш да ги контролираш.
-Ваня, моля те, отвори ми.
Мълча.
-Ваня, защо винаги трябва да го правиш? Просто ми отвори вратата. Нищо няма да ти стане, ако ми отвориш вратата.
Ще стане. Ще я пусна вътре и тя ще влезе. Това ще стане. Тя ще влезе в моята библиотека, в моето кафене и в моя ресторант, ще отиде до моята планина, ще влезе в моя парк и ще се спре до моя магазин, ще го погледне тъжно и ще каже „Пак ли складираме, като катеричоци?“. Това ще стане. Тя ще влезе и ще развали реда. А развалянето на реда няма как да го контролираш.
-Ваня. – гласът на сестра ми ставаше все по-категоричен.
-Няма да ти отворя. – казах го равно и се надявах тя да го е разчела като пасивно-агресивното съобщение, което исках да изпратя в нейна посока.
Мълчание. Дълго време мълчание. Дали не си беше тръгнала? Стоях като статуя от вътрешната част на вратата. За жалост отново се проговори от другата страна.
-Знам, че се надяваш да съм си тръгнала. Защото винаги се надяваш хората да си тръгнат, – вярно е. – Но аз не си тръгвам и ти много добре знаеш това. – така е, сестра ми е страшна досада. – Въпросът ми е: Защо искаш толкова много да си тръгна?
Помислих какво да кажа за момент. Не знаех какво да й кажа, а и не намирах причина да й казвам нещо, каквото и да е. Защото, когато има контрол, не се случва нищо ново. Това е смисъла на реда – да знаеш какво ще се случи.
До вратата има разгъваем стол. Вземи го и седни. Аз ще отида да си донеса табуретката.
С тези думи я оставих и отидох до моя парк, където държах една нисичка жълта табуретка, на която сестра ми обичаше да седи, когато още я пусках на гости. Когато все още приемах гости. Сега въпросната табуретка стои покрита с бяло платнище, за да не се мърси. Повечето неща държа покрити с бяло платнище.
Взех табуретката и се върнах до вратата.
-Надявам се да не си изпочупила стола, защото на него ми оставят нещата куриерите, като дойдат да ми носят поръчки. – нямаше да изкарвам втори стол навън.
-Да, всичко е наред със стола, не се притеснявай. – сестра ми винаги говори спокойно, освен, когато не го прави.
Аз се настаних максимално близо до вратата и зачаках тя да ми зададе въпрос. Защото тя ме познава. Знае, че няма аз да започна разговор. Стоя и чакам.
-Как върви работата, Ваня?
-Върви. Миналата седмица имаше токов удар и не можах да довърша превода на частта от книгата, която бях си сложила като задача, но така е с тока. При теб как е работата?
-Прилично. Наскоро имаше съкращения и сега работим двойно повече, отколкото преди. Но иначе всичко друго е наред.
-Радвам се да го чуя. Поне заплащат ли ви допълнителните часове?
-От време на време…
-Жалко.
Мълчание. Дълго мълчание.
-С колегите си мислим да отидем на музикална викторина, организирана от фирмата, и се чудех дали ще искаш да дойдеш с мен. Отборите са от по двама. Нарушават стандарта за този тип състезания така, но какво да ги правиш – шефове.
Сестра ми бе напипала слабо място. Може би този път щеше да ме изкара от апартамента. Щеше да отвори консервата, а не само да я гледа.
-Период?
-Рагтайм, суинг и всичко с джаз, блус и R&B насоченост до началото на две хилядната година.
-Добре. Благодаря. Ще си помисля и ще ти кажа.
И след това си постояхме отново в мълчание.
Когато бяхме малки, също си мълчахме. Разбирахме се по-добре без думи. Това не се промени. Няма да се промени. Защото… така. Защото тишината е онова, което ни кара да се чувстваме цели. Поне мен. Отдавна на знам за сестра ми.
Предложението й, да призная не е крайно лошо. Даже е добро, като изключим участващите него хора и факта, че трябва да изляза от малкото мехурче, което съм си създала в този свят.
-Ако приема да дойда? – въпросът го изстрелях без да мисля. Даже не осъзнах, когато го зададох.
-Ами… не знам. Ще дойда да те взема, ще отидем, ще си изкараме добре. И така…
-Ясно… А заслужаваме ли да си прекараме добре? – на този етап въпросите излизат сами от устата ми.
-Не знам. Най-вероятно да. Защо да не?
-Какво сме направили, за друг, че да искаме и ние да се чувстваме добре?
-Ваня… – тона на сестра ми рязко се промени. – Ти… Работата ти е… призвание. Превеждаш детски книжки от езици, които едва една дванадесета от населението на планетата владеят с такава точност, с каквато ги владееш ти. Помогнала си на толкова майки да прочетат приказки на децата си и въпреки това… въпреки това… – не харесвах, когато сестра ми, макар и по-малка, беше по-мъдра от мен. – Въпреки това се самонаказваш.
Никога не ми каза, защо спря да излизаш или защо прекъсна връзка със света, такава каквато я поддържаше, преди… но не вярвам да си толкова лош човек, че да си причиняваш такова наказание. Не е и моя работа да знам. Но ще се радвам да помогна.
Сестра ми направи кратка пауза.
-Но всичко това е нерелевантно към въпроса. Това, което му отговаря е, че всеки има право да бъде щастлив. Включително и ние. Най-вече ти.
-Консервите са щастливи. Те са щастливи, защото са вечни. – не знаех какво друго да кажа.
-Значи може би всички трябва да бъдем наполовина консерви, ако не поне на една четвърт.
С тези думи сестра ми сгъна стола и го постави до вратата.
– Ще очаквам отговор. Събитието е утре от 20:00. Звънни ми, ако размислиш. – и се чу шум на отдалечаващи се стъпки.
* * * * *
Седях на дивана с поглед към терасата. Най-често, когато седях на дивана, гледах към терасата. Тя беше моята планина.
Отидох до шкафа и изкарах една консерва с праскови. Обичам консервите с праскови. Те вдъхваха надежда. Излязох на терасата. Беше късно вечерта… рано сутрина? Не знам. Отдавна не гледам часа. Но сестра ми свършва работа към 23:00, когато е извънредно. Значи трябва да е доста късно.
Няма други светещи прозорци около мен. Сама съм светулка в света. Само закусвалнята от отсрещния ъгъл, четири етажа по-надолу, свети. Дъщерята на собственика покрива нощни смени там доста често. Чудя се дали и тя не си събира консерви.
В закусвалнята влиза, ако не се бъркам, колежка на сестра ми. Счетоводството е скапана работа. Много бачкане, малко отплата. Изборите човек сам си ги прави. Животът е такъв.
Поглеждам към кварталите в далечината. Там светят прозорци. Там също събират консерви, поне така мисля. Но засега… засега сме само аз и консервата от праскови. И като се замисля, ми писна от консерви. Време е обаче да отворя нова.
Хващам вече архаичния ми мобилен телефон и намирам сестра ми в списъка с контакти. Старая се да съм кратка, точна и ясна в израза си и драсвам набързо едно съобщение. Утре ще очаквам да ме вземеш трийсет минути по-рано.
Край на спокойствието. Край на контрола. Край на сигурността. Край на вечността. Край на идилията. Край на консервите.
МАК