Спасение
Бързо отмина и тази среща,
стопи се времето за тях сега,
дали остана й кръвта гореща,
далеч след като прибра се тя.
Бавно крачеше ,страхливо,
сякаш улиците бяха в сянка,
не усети порива на чужда рана ,
не почувства мина ли за нея вечерта, усетила се като просто дрямка.
Отвори дървената порта и набързо влезе тя, тиха , почти безшумна нотка – музика причу й се в нощта.
Откъде ли идва ? Каква е тя ? – та в тази малка къща имаше ли жива душа?
Неусетно изчезна глъчката безшумна ,
изпари се сякаш със затварящата се врата.
Шумът от уличната лампа замрази мислите й за момент , тя заслуша се галантно в този прекрасен нощен сюжет. Някъде в далечината птички пееха песента , която тя като малка чуваше от майчината й уста.
Гласът бе лек , думите й бяха нежни ,
все едно малко дете говореше на майка си със своите първи думи човешки.
Онесена в красотата , нищо друго нямаше значение , тя падна в ръцете на човекът , който бе
нейното спасение ,
този , който чакаше да минат дните , да бъде близо , когато музиката вече сивири,
да бъде там , където вече няма да е цветно , да бъде там , когато светлото превръща се в черно.
– В.П.
Какво разбираш ти от болка…?
Какво разбираш ти от болка ?
Нима не отказа моята ръка ,
която в момент на слабост ,
понесе се към теб в нощта.
Нима не сведе ти глава ,
когато думите ми бяха малко,
нима не чу и моята душа ,
да вика името ти плахо .
Нима не тръгна без слова ,
нима не остави ме назад след това ,
което караш ме да чувствам вечер ,
което времето не ще измие ,
дали за теб и мен е късно вече ,
дали отново болката ще се изтрие.
– В.П.