Кошмар
Сън беше ти веднъж, а в кошмар се
превърна. Вечер в ума си ми, денем пред
очите си ми, но винаги нараняваш ме ти.
Всяка дума падащата от устата ти нервите ми
къса. А гласът ти, веднъж за мен песен, а сега
ушите ми кървят докато те слушам.
В сънна парализа се превърна ти за мене,
гласът ти, вечно забит в главата ми, станал
само едно боботене.
Всяка вечер се будя, треперя – сърцето ме
боли. Уж, сън беше ти, а в моя вечен кошмар
се превърна.
Любов
Любов – за теб тя не беше нищо повече от
ново изживяване. Не беше повече от
история, дето ще забравиш.
За теб аз бях някой друг. За теб не бях нищо
повече от някой с маска. А за мен?
За мен ли?
Това, което изпитвам вечно ще ме влачи,
очите ти огнени, вечно ще ме изгарят. Ще те
заменя, то ясна тази.
Но да те забравя? О, да те забравя! Как бих
желала, аз в този един момент. Момента
където се моля, тая болка да спре.
Ала като куче проклето, аз те обичам, а ти ме
нараняваш, в сърцето ми ноктите си
забиваш.
То смисъл няма. Ти не правиш нищо, а пък аз
само стоя и сама си блъскам главата. Нова да дойде, теб да
те забравя искам.
Очите да си измия и да те забравя искам,
водата, като белина върху дрехи, да те
изкара от главата ми – да те заличи.
Да те заличи. И бяло петно в спомените ми
просто да си ти.
Kronos
Поглед втренчила нагоре в небето,
наслаждавайки се на красотата ти блестяща,
заслепяваща, неповторима.
Краката треперещи, ръцете ми протегнати. Протегнати,
жално пробващи да те стигнат,
ала далеч си ти от хватката ми.
Сърцето изгаря ми душата, усмивката ти
сияеща, отвътре ме изяжда. Да съборя
обръчите ти предпазливи, бавно се старая.
Гледаш ме в очите, като че ли аз руменея,
като че ли слънцето в центъра аз играя.
Позволи ми с огнен лъч аз да те осветя.
Позволи пламните ми ръце, теб да те
успокояват, да те топлят, за теб да се стараят.